четвъртък, 24 юли 2014 г.

Пазителите на златото на инките

Перуанските индианци керо, според тяхната собствена версия, са потомци на инките. Те живеят по законите на древните цивилизации. На тях им е все едно какво мисли останалият свят. "Около света" продължава серията от публикации за удивителните обреди и ритуали, свидетел на които стана пътешественикът Леонид Круглов. 

През 1949 година на фестивал в перуанското градче Паукартамбо антропологът Оскар Нуне дел Прадо чул разговор между двама индианци. Те разговаряли на древния диалект кечуа - езикът на инките. По-късно дел Прадо открил, че в планините живеят повече от 600 човека, говорещи този език. Индианците наричат себе си керо и твърдят, че те са потомци на инките. Керо предпочитат да се държат по-далече от цивилизования свят и нямат намерение да напуснат планинските си жилища. Очарован от тази история аз се отправих в Перу, за да намеря керо и да видя със собствените си очи церемонията Инти Райми, посветена на главното божество на инките - бога на слънцето Инти. Тя се провежда в деня на зимното слънцестояне 22 юни.


Пътят от  Куско към Паукартамбо минава през планините

***
От Паукартамбо, разположено на височина 3000 метра над морското равнище, ние с моя водач четири дни се изкачвахме на коне по серпентини. И се добрахме до Гран-Керо, селище от осем каменни домове със сламени покриви. Вождът на племето Бенито Мачака, нисък и набит мъж в разноцветно наметало от зебло и ярка плетена шапка-ушанка, каквито са носили инките, говореше малко английски. Като разбра, че аз изследвам традициите на инките и искам да видя церемонията Инти Райми, Бенито ми позволи да остана. 

По думите на вожда, преди 500 години, по времето на завладяването на териториите на инките от испанците, група хора успели да се скрият в планините. От тях произлезли керо.


Богът на слънцето Инти — прародител на инките. Него са го изобразявали от злато.
Голяма част от достигналите  до нас златни украшения на инките се пазят в Музея на златото в Лима, столицата на Перу
— Нас често ни обвиняват в лъжи — каза Бенито. — Като че ли ние сме измислили своята история. Това е ужасно оскърбление за инките. Дядо ми винаги ми е казвал: "Не лъжи, не кради, не мързелувай". Защо ни е на нас да измисляме това? Заради славата? Ние не сме я искали - ние не сме молили да ни намерите, вие сами го направихте. 



Аз бях два дни в дома на Бенито. Всяка сутрин жителите на селцето, с изключение на децата и хората по-възрастни от 50 години, отиваха да обработват полята. Оставащите в селото възрастни хора готвеха храна за всички и чистеха жилищата. По този начин, съдейки по историческите данни, са живели и инките. Един път на няколко дни двама млади керо отиват пеша в града. Както обясни Бенито, те заменят събраната реколта за необходими вещи, например въжета, чанти или някакви дрехи...






Гран-Керо — е най-голямото селище на потомците на инките. Останалите домове са забутани в планините. Един до друг могат да се разполагат максимум две жилища, и то принадлежащи на членовете на едно семейство. Но един път в годината много жреци, които живеят недалече от Гран-Керо идват тук, за да се отправят заедно с вожда на свещенното място. 
Гибелта на децата на Слънцето
Държавата на инките съществувала от началото на  XIII век. Според легендата, първият инка Манко Капак с жена си и сестра си бил изпратен на земята от своя баща - Слънцето, за да покори варварските народи и да ги научи на занаяти и земеделие. Децата на Слънцето основали град-държава Куско. През 1438 година инките започнали да завоюват съседни територии. В резултат се е образувала империята  Тауантинсуйу със столица Куско. През 1525 година, след смъртта на единадесетия владетел и на последния от най-старите членове на кралската династия, започнала борба за власт между наследниците.

През 1532 година в Перу дошли испанците. Конкистадор Франциско Писаро превзел Куско. През следващите години Писаро постепенно избил всички членове на кралското семейство. Последният владетел на инките бил убит през 1572 година. Останалото живо население се асимилирало и в края на краищата изчезнало. 
На 19 юни пред дома на Бенито се събраха 10 жреца. Като се настанихме в старичък микробус ние потеглихме. Инти Райми се провежда високо в планините. Пътувахме дотам повече от денонощие. А последната част от пътя можеше да се преодолее само пеша. Три часа ние се катерихме все по-високо в планините и се оказахме на един от върховете на Андите. Надолу надалече се разстилаше Амазония. Докато аз се наслаждавах на гледката, жреците започнаха да се спускат по склона. Там имаше пещера.   
— Тук ще почакаме Инти, — поясни Бенито.
Никой от присъстващите не знае на колко години е пещерата. На един от камъните аз забелязах неясни изображения на човечета с тела със заврънтулки, символизиращи слънцето. Точно такива рисунки съм виждал в книгите за инките. 
— Тези рисунки са били тук винаги, — каза Бенито. — За нашите предци това място е било свещено. 

Жреците постелиха на земята зебло и започнаха да подреждат храна: ориз, плодове, зелечуци...Аз се наканих да ям, но вождът каза, че до изгрева на слънцето никой не може да яде. Храната утре "ще я дадат на Инти".


***
Цяла нощ жреците готвиха: нарязаха плодовете и зеленчуците, завиваха ги в листа от кока, а след това в хартиени пликове. Над всеки произнасяха нещо като заклинание. Към шест часа сутринта, взеха жертвоприношенията и напуснаха пещерата. Те се подредиха в редица на края на стръмната скала с лице към Амазонка. Когато на хоризонта започна да аленее ивицата на изгрева, Бенито високо заговори. Произнесе няколко изречения на кечуа, после сложи дланите си пред лицето и започна нещо да шепти. Останалите мълчаха и гледаха към растящата червено-оранжева ивица на хоризонта. Той отново заговори високо и завърши речта си, когато слънцето вече се показа. Бенито отпусна ръце, а жреците започнаха да хвърлят жертвоприношенията от скалата. След това те няколко пъти се поклониха на слънцето и церемонията завърши. 


Един път в годината жреците от племето керо се събират на един от върховете, за да посрещнат слънцето

— Ние дойдохме да принесем жертва на Инти - забелязвайки моето удивление каза Бенито - Така са правели инките. Ние отдадохме ориз, картофи и други, за да можем през тази година да получим реколта. По-рано заедно с храната от скалата са хвърляли и злато. Сега злато няма, но ние продължаваме традицията както можем. За керо на земята няма нищо "наше" - нито твое, нито мое - всичко принадлежи на Инти. Затова нашите прадеди лесно са се разделяли със златото. Не можеш нищо да изгубиш, ако ти нямаш нищо...

***
Столичният вариант на Инти Райми е пищен и изкуствен. При керо всичко е по-скромно
В Куско, бившата столица на империята на инките аз сварих театрализиран вариант на Инти Райми. В центъра на площада на дървена платформа стоеше "върховният инка" със златна корона, а наоколо - тълпа туристи и местни хора. "Инката" произнесе реч: "Ние сме деца на Слънцето. Ние съхраняваме традициите вече много векове..."
Това ми се стори толкова изкуствено. При керо всичко е много по-просто, дори скучно. Причастността на керо към инките не е доказана. Въпреки това, гледайки тях аз разбрах, че това малобройно бедно племе е съхранило истинското злато на инките - техните традиции.





Впечатления и фотографии: Леонид Круглов

източник: http://www.vokrugsveta.ru/article/205685/
превод от руски: it-is-me


Няма коментари:

Публикуване на коментар