Горящото сърце на Данко

Имаше в старо време на земята едно племе, чиито табори бяха обкръжени от три страни с непроходими гори, а от четвъртата - със степ. Весели, силни и смели хора бяха те. И настъпи веднъж тежко време: дойдоха отнякъде други племена и изгониха първите вдън горите. Там имаше блата и мрак, защото гората беше стара и клоните й тъй гъсто се бяха преплели, че през тях не се виждаше небето и лъчите на слънцето едва можеха да си пробият път до блатата през гъстите листа. Но когато слънчевите лъчи падаха върху водата на блатата, оттам се издигаше смрад и от тоя смрад хората гинеха един след друг.

Тогава жените и децата на това племе почнаха да плачат, а бащите се замислиха и потънаха в скръб. Трябваше да излязат от тая гора и затова имаше два пътя:  единият - назад, там бяха силните и зли врагове, другият - напред, там се възпряваха великаните-дървеса, прегърнали се плътно един друг със своите могъщи клони и забили възлести корени дълбоко в лепкавата тиня на блатата.

Тия каменни дървеса се възправяха денем мълчаливо и неподвижно в сивата дрезгавина, а вечер, когато пламваха огньовете, още по-плътно се приближаваха около хората. И винаги, денем и нощем, около тия хора имаше пръстен от дълбока тъмнина, който сякаш се готвеше да ги премаже, а пък те бяха свикнали със степния простор. А още по-странно биваше, когато вятърът шибаше върховете на дърветата и цялата гора бучеше глухо, сякаш се заканваше и пееше погребална песен над тия хора.

Ала те бяха силни хора и биха могли да тръгнат на смъртен бой с ония, които веднъж ги бяха победили, но не можеха да умрат в боевете, защото имаха да оставят завети на поколенията и ако биха умрели, от живота биха изчезнали с тях и тия завети. И затова през дългите нощи под глухия шум на гората, в отровния смрад на блатата те седяха и мислеха.

Ала нищо не изтощава телата и душите на хората така, както ги изтощават мъчителните мисли. И хората изнемощяха от мисли. . . Между тях се роди страх, който скова яките им ръце, от плача на жените над труповете на умрелите от отровния смрад и над съдбата на скованите от страх живи хора се роди ужас и страхливи думи почнаха да се чуват в гората, отначало несмели и тихи, а след това все по-високо и по-високо. . . Искаха вече да отидат при врага и да му дадат в дар своята свобода и вече уплашени от смъртта, не се страхуваха от робския живот. . . Ала в това време се яви Данко и сам спаси всички.

Данко беше един от ония хора, млад красавец. Красивите хора са винаги смели. И той каза на другарите си:

- Камък насред пътя не се маха с мислене. Който не върши нищо, от него нищо не става. Защо губим сили за мисли и скръб? Ставайте да тръгнем из гората, да минем през нея, защото тя ще има край - всичко в тоя свят има край! Да вървим!

Хайде! Хайде! . . .

Вгледаха се в него и видяха, че той е най-добър от всички, защото в очите му светеше много сила и жив огън.

- Води ни! - казаха те.

Тогава той ги поведе . . .

Поведе ги Данко. Всички тръгнаха дружно след него - вярваха в него. Труден беше пътят! Тъмно беше и на всяка крачка блатото разтваряше своята жадна плесенясала уста и гълташе хората, а дървесата препречваха пътя като мощна стена. Клоните им се бяха преплели; корените се бяха изпънали като змии навсякъде и всяка стъпка струваше на ония хора много пот и кръв. Дълго вървяха те . . . Все по-гъста ставаше гората и все повече намаляваха силите им!

И те почнаха да роптаят срещу Данко, като казваха, че той, млад и неопитен, напразно ги е повел нанякъде си. А той вървеше пред тях и беше бодър и светъл.

Ала веднъж буря завилня над гората и дървесата зашепнаха глухо и страховито. И стана в гората тъй тъмно, сякаш там се бяха събрали наведнъж всичките нощи, които са минали, откак гората е била родена. Вървяха мъничките хора между големите дървеса сред страшния шум на мълниите, вървяха, а разлюлените великани-дървета скърцаха и гневни песни бучаха, а мълниите, летящи над върховете на гората, я осветяваха за миг със син, студен блясък и изчезваха тъй бързо, както се появяваха като плашеха хората. И дърветата, осветени от студения блясък на мълниите, изглеждаха живи, прострели своите корави дълги ръце, сплетени в гъста мрежа, сякъш се опитваха да спрат хората, които бягаха от плена на мрака. А из мрака на клоните нещо страшно, тъмно и студено, гледаше вървящите хора.

Това беше труден път и уморени от него, хората паднаха духом. Но те се срамуваха да признаят безсилието си и озлобени и гневни, се нахвърляха срещу Данко, срещу човека, който вървеше начело. И почнаха да го укоряват, че не знае как да ги води - да, точно тъй!

Те се спряха и под победния шум на гората, сред разтреперания мрак, почнаха уморени и зли да съдят Данко.

- Ти - казаха те - си нищожен и вреден за нас човек! Ти ни поведе и измори и заради това ти ще загинеш!

- Вие казахте: “Води ни!” и аз ви поведох! - извика Данко, като изпъна срещу тях гърдите си. - Аз имам мъжество да водя и затова ви поведох. А вие? Какво сторихте вие, за да си помогнете? Вие само вървяхте и не можехте да запазите силите си за по-дълъг път! Вие само вървяхте и вървяхте - като стадо овце!

Ала тия думи ги разяриха още повече.

- Ти ще умреш! Ти ще умреш! - ревяха те.

А гората все така бучеше и бучеше, като пригласяше на техните викове, и мълниите разкъсваха мрака на парцали. Данко гледаше ония, за които бе поел тоя труден път, и видя, че те са като зверове. Много хора се бяха изправяли около него, но по лицата им нямаше благородство и той не можеше да чака милост от тях. Тогава и в неговото сърце кипна негодувание, но от жалост към хората то угасна. Той обичаше хората и мислеше, че може би без него те ще загинат. И сърцето му пламна от огъня на желанието да ги спаси, да ги изведе на открит път и тогава в очите му блеснаха лъчите на оня могъщ пламък . . . А когато те видяха това, помислиха, че той е освирепял и затова очите му така ярко блестят, задебнаха като вълци, очаквайки, че той ще се бори с тях, и почнаха по-плътно да го обграждат за да могат по-лесно да го хванат и убият. А Данко вече разбра какво мислят и от това сърцето му още по-ярко пламна, защото тая тяхна мисъл роди у него скръб.

А гората все така пееше своята мрачна песен и гърмът трещеше, и дъждът се изливаше . . .

- Какво да направя за хората ? ! - извика по-силно от гръмотевицата Данко.

И изведнъж той разкъса с ръце гръдта си и изтръгна от нея своето сърце и го издигна високо над главата си.

То блестеше ярко като слънцето и по-силно от слънцето. И цялата гора млъкна, осветена от тоя факел на велика обич към хората, а тъмнината се пръсна от светлината му и там, вдън-гората, разтреперана падна плесенясалата паст на блатото.

- Да вървим! - извика Данко и се втурна към своето място, дигна високо горящото си сърце и осветяваше с него пътя на хората.

Очаровани, хората се втурнаха подире му. Тогава гората отново зашумя, като разлюля учудено върховете си, но тоя шум бе заглушен от тропота на тичащите хора. Всички тичаха бързо и смело, увличани от чудесната гледка на горящото сърце. Загиваха и сега, но загиваха без оплаквания и сълзи. А Данко непрестанно вървеше напред и сърцето му непрестанно блестеше, блестеше!

И ето, че изведнъж гората отстъпи пред него, отстъпи и остана назад, гъста и мълчалива, а Данко и всички ония хора изведнъж потънаха в море от слънчев блясък и чист въздух, измит от дъжда. Бурята остана там, зад тях, над гората, а тука блестеше слънцето, въздишаше степта, искреше в брилянти от дъжд тревата и реката лъщеше като злато . . . Беше вечер и от лъчите на залеза реката изглеждаше червена като кръвта, която бликаше на горяща струя от разкъсаната гръд на Данко.

Хвърли поглед пред себе си към степната шир гордият и смел момък Данко, хвърли радостен поглед към свободната земя и се засмя гордо. А след това падна и умря.

А хората, радостни и изпълнени с надежди, не забелязаха смъртта му и не видяха, че редом с трупа на Данко неговото смело сърце още гори. Само един предпазлив човек забеляза това и страхувайки се от нещо, стъпи с крак върху гордото сърце . . . И разсипано в искри, то угасна.

МАКСИМ ГОРКИ 

Бъдещето на Земята в посланията на прадедите на хопи

Индианците от племето хопи сега живеят в резервати в северо-източните части на Аризона, САЩ. Орайби е неофициалната столица на тукашните индианци, а числеността на племето е около 6000 човека. Те са се заселили на тези земи в началото на  VIII век. Както и преди, так и сега тук цари матриархат.

Племето е разделено на 30 клана. Начело на всеки от тях стои най-старата жена, която изпълнява длъжността на шаман и поддържа връзка с умрелите прадеди. Обикновено тази жена  е надарена от природата с ясновидство и врачуване. А мъжете хопи се занимават с женски според нашите понятия занаяти - селско стопанство и ръкоделие. Ако девойка хопи се омъжи, необезателно за съплеменник, нейният съпруг също става член на нейния клан.

Самите индианци на това необикновено племе твърдят, че техните прадеди са се появили някога от недрата на земята, а до тогава са живеели в така наречени киваси - огромни подземни дворци. След това те се разпръснали по земята и след няколко столетия "по заповед на духовете" се заселили трайно в Аризона. Първата среща на хопи с европейците била през 1540 година, когато европейците били по тези земи в търсене на митичната страна Елдорадо...

И сега през  XXI век хопи строят киваси, в които извършват своите тайнствени обреди и общуват с духовете на прадедите си. По време на зимното слънцестоене шаманът се уединява в един от кивасите, в който по неговите думи му се открива бъдещето на племето и на света въобще.

В язика на хопи няма понятие време. Има само дума  "сега". Всеки хопи знае, че времето е непрекъснат енергиен поток без минало, настояще и бъдеще. Всеки хопи също така притежава способност да се включва към паметта и душата на прадедите си и да поиска помощ в критична ситуация. Контактът с обитателите на "оня свят" се осъществява в множество малки стаи дълбоко под земята. Всеки член на племето има своя персонална стая.

Най-голямата ценност на племето хопи това са древните каменни плочи, които се съхраняват от шамана и се предават от поколение на поколение. Именно на тези плочи , твърдят хопи, е записано бъдещето на човечеството. Всяка година най-силният шаман получава нова информация от небесата, а съветът на старейшините изпраща получените сведения до президента на САЩ. Някои пророчества все още са засекретени. Експерти от лабораторията по парапсихология, работещи при администрацията на Белия дом дешифрират символите и се стараят да предотвратят най-мрачните сценарии.

От миналия век интересът към хопи нараства все повече, особено след трагедията в САЩ на 11 септември 2001 година. Както се оказало, хопи предупреждавали за нея година по-рано, но властите не приели сериозно индианските послания...

И така какво вещаят духовете на хопи? Те предупреждават за глобални промени в климата и повишаване на температурата на въздуха, което вече се случва. До 2020 година човечеството ще преживее многочислени температурни аномалии, нивото на водата в Световния океан ще се повиши, а слънчевата активност ще стане опасна за хората. Хопи даже са уверени, че на Земята ще има мощен взрив от бомба сродна на атомната -такъв, какъвто е имало в техните земи в далечното минало. Старите индианци все още помнят взривът на експерименталната атомна бомба, взривена на полигон недалече от техния резерват. Тогава само благодарение на неизвестна могъща сила, която унищожила по неизвестен начин радиацията, хопи останали живи.

Човечеството според техните думи е навлязло в ера на големи промени, и всички стари схеми на живота на хората и техните взаимоотношения ще се променят необратимо. Ще се измени и самата наша планета. Тропиците например ще се покрият с лед .Космическите станции потвърждават, че тези процеси вече са започнали. Предстои и изменение на наклона на земната ос. Нивото на водата в моретата и океаните ще се повиши и много континенти ще се скрият под водата, други ще оцелеят. Но по думите на хопи, по-подробно за това ще може да се каже в следващите 50-80 години.

Енергията на духовете в последно време се усеща много по-силно. Невидими сили все повече контролират човешките мисли и постъпки. Който не цени богатството на природата и нейното многообразие, не живее в хармония с нея, то за него няма място сред избраните, които след многочислените земни катаклизми ще останат да живеят на нашата планета. Великият дух направлява американците към Европа, а също и към Африка и Индия, бъдещи оазиси на новата раса и на следващите цивилизации, в които ще властват духовност и хармония.

До 2035 година в природата ще се случат многочислени катаклизми и небесни явления, които ще очистят нашата планета от "излишните" земляни. Великият дух на хопи предупреждава за загадъчна болест, която ще покоси човечеството като чума. Тя ще събере много жертви, защото дълги години няма да има открито лекарство за борба с нея. Тази болест също е послание от тези, които са решили да "прочистят" Земята.

Но не бива да се плашим. Нашата цивилизация не е обречена и съгласно пророчествата на хопи у човечеството има бъдеще. Но първоначално ще трябва да заплатим определена цена за своето високомерие и неразумност, за неумението ни да живеем в хармония със света и природата.

Хопи разказват за "машини от небето", които ще спасят тези, които следват гласът на разума и живеят в хармония със света, разказват също така за домове на Луната и на Червената земя, напомнят за нова звезда, която скоро ще се появи в небето. Между другото астрономи от НАСА неотдавна са открили странен обект 350 пъти по-голям от Слънцето, намиращ се засега извън Слънчевата система. Описанието на този  обект, дадено от хопи, съвпада с данните от телескопите и спътниците. Друго странно пророчество, предаващо се от поколение на поколение, говори видимо за метод на клониране на хората : "Жена без помощта на мъжа ще може да има деца и всеки ще започне да се самовъзпроизвежда".

Какво е това, приказки? Едва ли. Много от пророчествата на хопи вече е потвърдила самата история. Затова през последните години експертите с особено внимание се отнасят към предсказанията на древния народ и особено към това, че 23 декември 2012 , казват хопи, е  най-важният ден за земната цивилизация. В този ден "Великият дух ще се яви отново" и част от човечеството ще премине в четвърто измерение. Това може да се случи и въобще с нашата планета, защото съгласно пророчеството това влиза в еволюционния план на Твореца.

Източник: "Интересная газета. Магия и мистика" №15, 2012 г.

преведено от : http://x-files.org.ua

Легенда за Летящия Холандец

Това се случило преди 350 години, а може би и повече. Сега вече никой не може да каже как се е наричал капитанът на този кораб. Като прелистват пожълтелите книги и старите корабни дневници, някои казват, че това сигурно е бил капитан Ван Страатен от град Делфт. Други се кълнат, че се казвал Ван дер Декен. Но както и да е било, всички са съгласни, че този капитан бил най-злият и най-свирепият човек на света. Говори се, че той винаги носел със себе си дебел камшик с оловно топче накрая. А по време на буря рижата му брада пламтяла като огън. 
Корабът му плавал и към далечна Ява, и към бреговете на Индия, и към Антилските острови. Там, където другите кораби се разбивали, неговият оставал цял и невредим - нито една дупка, нито една драскотина по дъното. Сякаш корабът бил омагьосан и нищо не можело да му попречи - нито бурите, нито водовъртежите, нито подводните рифове. Невероятен късмет съпътствал капитана навсякъде. Познавали го във всички пристанища. Той бил суетен и горд като самия дявол. Обичал златото, но славата му била по-скъпа и от злато. Екипажът бил лика-прилика на капитана - събрани от кол и въже, все непоправими мерзавци и главорези. Кой ли честен моряк би се съгласил да служи при такъв капитан. Само имато му дори всявало ужас. Той превозвал всичко - пипер, канела, коприна. Не се отказвал и от жива стока. В трюма не можело да се диша. Робите умирали от глад и болести. Нищо ! Мъртвите зад борда ! Даже половината само да останат, все едно, ще успее да ги продаде с печалба. Акулите, които следвали кораба дебелеели. Те не изоставали от него: знаели, че ще има плячка.
- Славни мои рибки! - говорел им капитанът. - Днес се наядохте донасита. Утре пак ще ви устроя гощавка.
Казват, че понякога вдигал черно знаме и нападал търговски кораби. Но кой би могъл да го обвини в това, живи свидетели не оставали.
Когато капитанът минавал по тесните улички на пристанищното градче, дори старите моряци сваляли шапки от главите си и превивали вкостенелите си от старост гърбове. Не успееш ли да се поклониш, ще опиташ неговия знамент камшик. Влезел ли в кръчмата, след него с викове и крясъци нахълтвал и екипажа му. Посетителите гледали да се измъкнат незабелязано, докато не са си изпатили. Притихвали даже кавгаджиите с тежки юмруци. На кръчмаря му се разтрепервали краката от страх. Той веднага започвал да се върти край бъчите с пиво. Един поглед на капитана и краката му ставали по-пъргви от краката на млад елен. Кръчмарят слагал на масата бутилки с най-хубаво вино, печени пуйки и петли. За плащане не смеел дори да намекне.
И тогава при плахото мъждукане на свещите, пускайки дим от дългата си лула, капитанът започвал да разказва. Веднъж по време на буря рухнала фоксмачтата, но той все пак прекарал кораба си през пръстен от рифове, макар че всяка вълна заплашвала да го разбие на трески. На север ледовете за малко да затиснат кораба му. Покрай него преминала тримачтова шхуна, замръзнала в айсберг. Хората, накацали по мачтите, моели за помощ. Но и това не го накарало да се обърне нзада. Трима моряци от неговия екипаж полудели. И какво от това? Той намерил хубаво лечение за тях - хвърлил ги зад борда в ледената вода.
Капитанът млъквал и придричивият му поглед пробягвал по лицата на слушателите. А те го слушали като онемели. И тогава го преизпълвала гордот. Разбира се! Той е любимец на морето. Морето го слуша! Тежко на новака, който се осмелявал да наруши това мълчание и да добави макар и една дума:
- Спомням си, че и аз веднъж на същата ширина...
Другарите му започвали да го бутата с лакти, но късно. Към него се обръщало бясното, почервеняло лице на капитана. Сините му пронизващи очи хвърлят мълнии. Удар с юмрук - и нещастникът пада като мъртъв. След това двама моряци го извличат за краката навън и край, никой повече не го вижда...

Говорело се, че проклетият капитан се моли на дявола и дяволът му помага във всичко. Отново и отново излизал той в морето и всеки път се връщал с богата плячка. Така дяволски му вървяло във всичко.
Веднъж капитанът трябвало да плава от Атлантическия до Тихия океан, от остров Мартиника до островите Хуан Фернандес.
- Да плава през март покрай нос Хорн? - питали се другите капитани. - Кой освен него би се решил на това?
Когато на кораба товарели последните бъчви сланина, към капитана се приближил богато облечен момък. Той бил чужденец в този край и нищо не знаел за страшната слава на капитана.
- Бащата на годеницата ми живее на един от островите Хуан Фернандес - казал момъкът на капитана. - Той е тежко болен и иска да ни благослови преди смъртта си. Ако вие ни закарате там, мен и моята годеница, щедро ще ви се отплатя.
Капитанът ги приел на борда заедно със слугите и багажа и излязъл в морето. Напил един от слугите и разбрал, че младежът е богат и носи със себе си много злато.
По заповед на капитана моряците хванали младия испанец и го хвърлили в морето, а след него и всичките му слуги.
- А ти , красавице, избирай какво искаш - викнал капитанът на девойката - Или ще ми станеш слугиня, или върви след годеника си.
- Бъди проклет, убиецо ! - извикала девойката. - Дано никога повече да не видиш брега! - И се хвърлила в морската бездна.
Капитанът само се изсмял със сатанински смях. Като че ли в отговор се чули ревът и свистенето на урагана. Той връхлетял от запад. Корабът тъкмо приближавал брега на нос Хорн.
- Нещастие! Загубени сме! - завикали уплашено моряците. - Нос Хорн!
Тук се издига черна канара, вечно забулена в мъгла. Тя носи гибел на моряците. С грохот се пенят вълните, разбивайки се в скалата. Тук се срещат течения от два океана. Не е лесно да се плава покрай тази скала дори в тихо време...
- Нос Хорн е вход за преизподнята - казвали моряците.
Но капитанът не мислел да обръща назад. Насрещен ураган! Още по-добре! Да заобиколи в такова време нос Хорн! Ще има какво да разказва като се върне в Делфт.
Върху кораба се сгромолясвали планини от вода. По палубата плющял град. Мачтите и въжетата се покривали с ледена кора. Корабът, целият пукащ и треперещ, се издигнал върху вълната. Но всеки път вятърът го отблъсквал назад. Вече втора седмица корабът се въртял на едно място като вързано куче. Луната ту блесвала в пролуките между бързо летящите облаци, ту се скривала. Ужасна буря в зелената светлина на луната. Всичко се е объркало, късове облаци и пяна. Лед и парчета от разбитите кораби се носели из вълните. Сякаш самият дявол бил забъркан в тази каша, защото всичко, което можело да вие, да беснее и да се мята върху скалите, било се събрало тук. Бурята устроила хубав капан на капитана. Толкова години морето го било глезело. Подхвърляло му ту попътен вятър, ту безветрие, ту лека буря. Сега обаче решило да му покаже, че и той също е такъв обикновен моряк, както и всички останали, също такава играчка на морето.
Капитанът бил заслепен от ярост. О, нещастие, той съвсем си е загубил ума! Струвало му се, че бурята отнася славата му, заедно с късовете платно, знамето и парчета от мачтата.
Какво ! Да обърне назад, а после хорицата да разказват, че е отстъпил, изплашил се е, предал се е? О, разбира се, те ще мълчат пред него. Но нима би могъл да изтрие усмивката от лицата им, да запуши устите им, щом се обърне. Те ще издевателстват над него тихомълком.
Моряците гледали с ужас появилия се неизвестно от къде и кацнал на мачтата огромен черен гарван. вятърът късал въжетат, чупел реите, а на гарвана нищо му нямало, само си ежел перата. 
"Гра-а-а-а!.....Гра-а-а-а" - като че ли им носел гибел със зловещото си грачене.
- Сто дявола и хиляди вещици! - викал капитанът. - Нека дяволът да ми вземе душата! Аз ще заобиколя този проклет нос Хорн, дори ако трябва да плавам до деня на Страшния съд!
Върху кораба падали свити на кълбо мълнии. Над палубата с пресипнало грачене кръжал гарванът.
Екипажът се съпротивлявал, но загубилия разсъдъка си капитан убил щурмана, след това всички останали и застанал зад руля. Когато гибелта изглежда неминуема, станало чудо: щормът престанал, облаците се разсеяли и на палубата пред Ван дер Декен изникнала призрачна фигура.

- Ти си смел и упорит човек – проговорил странния гост – Ти хвърли предизвикателство към сили, които са ти неподвластни.
- Върви по дяволите! – изкрещял обезумелият капитан и стрелял по привидението. Куршумът минал през него. – Не ми трябва помощта ти, махай се! – освирепял холандеца. – Аз сам мога да покоря морето!
- Ще се махна завинаги, но ти ще браздиш океана вечно.

Призракът изчезнал и оттогава по моретата странства кораб, с обезумял капитан на мостика и екипаж от мъртъвци. 
Дяволът се хвана за думата ти. Ти си прокълнат, капитане. Ти ще плаваш вечно. Ти никога няма да заобиколиш този нос. Около нос Хорн винаги ще те чака ураган с нечувана сила. Вълните ще станат стена. Вятърът ще отхвърля твоя кораб назад. 

Корабът призрак се носи по вълните. Името му е станало друго - "Летящият холандец" - така го наричат хората сега. Вечно напред и напред . Летящият холандец не може да спре. Котвите се впивали в дъното в напразно усилие да спрат страшния бяг. Те дълго орали в него, докато им се скъсали веригите. А когато наближи ивица земя, невидима сила го отблъсква, отхвърля от нея.

из "Голяма книга на митовете и легендите"

Легенда за Черно море

Защо Черно море е бурно?
легенда от Крим


Отдавна било, кой знае кога е било......Живял на земята приказен богатир, със сила нечувана, със смелост невиждана. Той имал удивително оръжие - вълшебна златна стрела. Но не с това стрелата била известна, че била от чисто злато изкована, със скъпоценни камъни украсена, а с това, че притежавала чудесно свойство. Достатъчно било богатирът да вземе своя лък, да опъне тетивата - и летяла стрелата до края на света с такава бързина, че човешкото око не можело да я проследи. И там, където тя падала, възпламенявал се въздухът, закипявала водата, разтрепервала се земята, загивало всичко живо. Страшно било това оръжие, ни с перо да го опишеш, ни в приказка да го разкажеш.
За щастие то се намирало в надеждни ръце. Богатирът бил честен човек, справедлив и огнената стрела без необходимост не използвал. Други държави той не нападал, и неговата родина враговете не нападали - страхували се. Страхували се, но в същото време мечтаели да притежават това смъртоносно оръжие, за да покоряват чуждите земи. Но не било възможно! Зорко пазел богатирът вълшебната стрела, скрил я дълбоко под земята.
Много много години живял богатирът и много години пазил чудодейната стрела. Но ето дошло време да се раздели с живота. Замислил се богатирът : На кого да предаде стрелата? На синовете си наследници?
Не трябва. Макар че те са войни честни и смели, те са още млади. Няма да могат да удържат на съблазанта да изпробват силата на оръжието - и ще избухне тогава братоубийствена война.
На кого още? Има ли на земята човек, достатъчно силен и благоразумен, на когото може да се довери стрелата, без да се опасява, че той ще я използва за зло на хората? Няма такъв човек, не се е родил още! Не бива да се оставя на земята огнената стрела, защото злите, алчните хора, притежавайки такова страшно оръжие, могат да подпалят всеки свят и да го разрушат до основи. И решил богатирът да скрие вълшебната стрела така, че никой да не може да я намери през хилядолетията. И едва тогава, когато хората, най-накрая, престанат да воюват, когато се научат да ценята и пазят мира - тогава те ще намерят стрелата, за да използват нейната чудодейна сила за мирен труд.
Извикал богатирът своите синове и им казал:
- Деца мои, аз съм стар и тежко болен. Немного ми остава да живея. Чуйте моята последна повеля: отворете подземието ето с тези ключове, вземете златната стрела, за страшната сила, на която вие сте слушали, и я хвърлете в средата на Черното море, в най-дълбокото.
Тръгнали синовете да изпълняват желанието на умиращия си баща, взели вълшебната стрела и още същата нощ се отправили на път. Дълго ли вървели те, кратко ли, и ето че пред тях се показали сини планини. Със своите високи върхове те подпирали синьото, прозрачно, като че ли от кристал небе. Изкачили се братятя на планините и пред погледа им се открила величествена картина: далече-далече долу се простирало огромно безбрежно море. Обвито в утринна розова завеса, то още спяло. В неговите тихи води се отразявал червения кръг на изгряващото слънце. Това било Черно море. И изведнъж братята разбрали, че им е жал да се разделят с драгоценната стрела, и честолюбиви мечти ги завладяли.
- Послушай, братко, - внимателно казал по-малкият, - защо да хвърляме такова богатство в морето? Нали то е наше наследство...
- Да, - съгласил се по-големият, - вълшебната стрела по право трябва да принадлежи на нас, и е глупаво просто така да се откажем от нея...
- А ако ние притежаваме огнената стрела, - продължил по-малкият брат, - ние ще превземем тази красива страна, ще построим на върха на планината замък, ще си вземем за жени най-прекрасните от прекрасните...
- Да, но защо само една страна! - възкликнал по-големият брат. - Ние ще можем да превземем всички страни, които знаем и които още не знаем. Ние можем да имаме много жени, на нас безпропотно ще ни се подчиняват всички. Ние ще станем владетели на света...
И се договорили братята, че ще скрият стрелата в планината, а на баща си, ако още не умрял, докато се върнат, ще му кажат, че са изпълнили волята му. Както се договорили, така и направили. Оставили чудодейната стрела в една пещера, затворили входа с огромен камък и се върнали по обратния път.
Колко голямо било тяхното удивление, когато, връщайки се в къщи, те узнали, че баща им по някакъв начин е разкрил техния замисъл. С негодувание се нахвърлил старецът на своите синове, като ги обвинил в родителско непослушание.
- Аз няма да умра дотогава, - казал той, - докато чудодейната стрела не попадне на дъното на Черното море.

Тогава синовете, като се убедили, че е невъзможно да запазят за себе си вълшебното оръжие, отново се отправили към бреговете на далечното море и с тъга изпълнили желанието на баща си.
Огнената стрела паднала в морската бездна. Потъмняло от гняв морето, закипяли, развълнували се неговите тихи води.
И оттогава не може да се успокои Черно море. Отново и отново се бунтува то, клокочи, повдига огромни вълни, опитва се да изхвърли от недрата си смъртоносното оръжие.

Морска Легенда

Седна, морската богиня ескимоска(иниутска) легенда

Легендата за това как Седна се превръща в морска богиня е разказвана сред ескимоските племена на Арктика. Историята е различна за различните региони. Въпреки това във всички версии една млада жена става майка на всички морски създания. Тя контролира морските обитатели и улова на инуитските(ескимоските) ловци. Тази версия е сбор от много Седна истории.

Имало едно време млада жена на име Седна. Тя живеела в Арктика с майка си и баща си. Тя обичала родителите си и била много удовлетворена от живота си. Седна имала изобилие от храна и топли кожи за носене. Тя харесвала уюта на родния си дом и отказвала да се ожени. Много инуитски мъже желаели Седна за съпруга и искали разрешение от родителите й да се омъжат за нея. Но Седна отказвала на всички. Дори когато родителите й настояли, че е време да се омъжи и да спази традицията, тя не се съгласила.
Това продължило доста време, докато един ден не дошъл един специален мъж да посети Седна. Той й обещал изобилие от храна, и кожи за дрехи и одеала. Седна се съгласила да се омъжи за него. След сватбата той я отвел далече на неговия остров. Там, като останали сами, той й показал, че не е мъж като всички останали, а е птица , преоблечена като човек. Седна била много ядосана, но вече била пленница и трябвало да направи най-доброто за себе си. Мъжът й разбира се не бил добър ловец и не можел да й осигури достатъчно храна и кожи. Човекът-птица можел да лови само риба. На Седна й омръзнало да се храни само с риба всеки ден.
Те живеели заедно на острова, докато един ден бащата на Седна решил да отиде да я посети. Като видял колко е нещастна дъщеря му, и че човекът-птица я е излъгал, той се ядосал и го убил. Седна и баща й седнали в каяка на човекът-птица и заплували към дома си. Приятелите на човекът-птица като разбрали какво се е случило с него, пожелали да отмъстят за смъртта му. Те полетели над каяка и започнали да махат с крила много силно. Това предизвикало огромна буря. Вълните се блъскали и заливали малкия каяк и било много трудно той да се удържи.
Бащата на Седна бил много уплашен, че каякът ще се напълни с вода и ще потъне в мразовитите води, затова изхвърлил Седна зад борда. Той си мислел, че това ще накара птиците-хора да спрат да махат с крила, но това не ги умилостивило. Седна не искала да остане във водата и се страхувала, че морските течения ще я отнесат, затова се хванала за борда на каяка. Но баща й се уплашил, че тя ще преобърне каяка и отрязъл пръстите й. От всеки един от пръстите й се родили морски създания. Те станали китове, тюлени и различни риби.
Седна потънала на дъното на океана и се превърнала в мощен дух. Нейният дом вече бил океанът. Ако сте я виждали, тя има главата и тялото на жена и опашката на риба.

Седна сега контролира всички морски създания. Ескимосите, които разчитат на тези животни искат да поддържат добри отношения със Седна, за да може тя да им разрешава да ловуват в океана. Ескимосите вярват, че трябва да пазят щастието на Седна.
Ако ловците не уловят дълго време нищо, Шаманът ще се превърне в риба. В тази нова форма той ще плува до дъното на океана, за да се помири с морската богиня Седна. Той ще среши сплетените й коси и ще завърже в тях панделки. Това я прави щастлива и усмирява гнева й. Може би защото Седна е згубила пръстите си, тя обича някой друг да сресва и да вплита в косите й панделки. Когато тя е щастлива, тя дава на ловците добър улов. Тя прави това, за да има храна и кожи за инуитите.